... Принцът крачеше мълчаливо до магьосника, докато не стигнаха почти до обгорелите останки на замъка. Мислеше за често прибързаните си решения и за това, че недъгавият му крак също така често се оказва натегната пружина, задействаща капана на неблагоразумието.
При портата Пъг спря и каза:
— Ще изчакаме тук другите.
Николас помълча малко, след което въздъхна тежко и гневът му отмина. След още малко мълчание Пъг попита:
— Как се чувстваш?
— Честно ли? — каза Николас.
Пъг кимна. Николас се загледа към далечния залив с жалките останки от хубавото градче, което бе видял първата вечер.
— Страх ме е.
— От какво? — попита Пъг.
— От провал. От това, че мога с намесата си да доведа до провала на други, по-добри от мен хора. От това, че мога да причиня смъртта на момичетата. От… много неща.
Пъг кимна.
— От какво най-много се боиш?
Николас помисли, после каза:
— Че няма да се окажа толкова добър, колкото трябва.
— Тогава имаш шанс, Николас — каза Пъг.
Никой от двамата не каза нищо повече, докато не се появиха Антъни и Накор. Щом стигнаха до портата, Антъни каза:
— Херцог Мартин ни предаде, че трябва да дойдем.
— Николас след малко ще опита нещо и ще му трябва помощта ни — отговори Пъг.
Накор кимна, но Антъни рече:
— Не разбирам.
— Пъг ще ми оправи крака — каза Николас.
— Не — поклати глава Пъг.
— Но аз мислех, че…
Пъг вдигна ръка.
— Никой не може да оправи крака ти, Николас.
— Освен ти самият — добави Накор.
Пъг кимна.
— Ние можем само да помогнем. Стига да искаш.
— Не разбирам — каза Николас.
— Ела, ще ти обясним — отвърна Пъг.
Влязоха в изпепеленото преддверие и тръгнаха по дългия коридор към северната кула, после се заизкачваха по овъгленото каменно стълбище. На първата врата Пъг спря и каза:
— Тук някога беше моята стая. Учителят ми Кълган живееше над мен.
— Сега това е моята стая — каза Антъни. — Или поне беше до миналата седмица. Предпочетох я пред другата горе заради странното коминче. — Посочи една дупка в стената, от която надолу се беше стекъл разтопен метал. — Ей там. Пазеше стаята топла.
Пъг кимна.
— Аз го измислих. — После огледа стаята и Николас, Накор и Антъни усетиха как спомените се връщат в ума му. Накрая рече: — Щом е така, значи е дваж по-подходяща. — Махна с ръка на момчето да влезе и му посочи: — Седни ей там, до прозореца. И си свали ботушите.
Николас седна на почернелия под и събу ботушите си. Пъг седна срещу него, без да обръща внимание на саждите, полепнали по кафявия му халат и по ръцете му; Накор и Антъни застанаха от двете му страни. Пъг заговори:
— Николас, ти трябва да разбереш нещо за собствената си природа. Нещо, което е присъщо не само на теб, но и на повечето хора.
— Какво?
— Повечето от нас изминаваме пътя на своя живот с малък шанс да научим нещо повече за самите себе си. Знаем някои неща, които харесваме, и други, които не харесваме, имаме някакви смътни представи какво би могло да ни направи щастливи, но в повечето случаи умираме в невежество по отношение на онова, което е най-съкровената част от същността ни.
Николас кимна.
Пъг продължи.
— По някакви причини се случват неща като твоето недъгаво по рождение стъпало, причини, които често остават за нас неразбираеми. Съществуват много теории, особено след като поговориш за тези неща с жреците на един или друг храм, но никой не знае със сигурност.
— Навярно твоят крак е урок за теб в този живот, Николас — каза Накор.
Пъг кимна.
— Мнозина го вярват.
— Какво мога да науча от един недъгав крак? — попита Николас.
— Много неща — каза Пъг. — Ограниченията си, как да надмогваш враждебността, унижението, гордостта.
— Или нищо — добави Накор.
— Знам, че баща ти се е опитвал да бъде отстранен недъгът ти, когато си бил малко момче — каза Пъг. — Помниш ли?
Николас поклати глава.
— Съвсем малко. Само, че болеше.
Пъг положи длан върху ръката на момчето.
— Така си и мислех. — Топлите му кафяви очи се впиха в очите на Николас и той му заговори утешително: — Трябва да знаеш, че ти си единственият, който може де изцери недостатъка в самия теб. Разбираш ли страха?
Николас усети, че очите му натежават, и отвърна:
— Не знам… Страха?
— Страхът ни държи, обвързва ни и ни пречи да растем, Николас. — Гласът на Пъг стана настоятелен. — Той убива по частица от нас всеки ден. Задържа ни към това, което познаваме, и ни пази от онова, което е възможно, и е нашият най-опасен враг. Страхът никога не се саморазкрива; той винаги е предрешен и много потаен. Избира си най-безопасния курс; повечето от нас чувстват, че има „разумни“ причини да избягват рисковете. — Усмихна се окуражително. — Смелият човек не е лишеният от страх, а този, който прави това, което трябва, въпреки че го е страх. За да успееш, трябва да си готов да поемаш риска от пълния провал — това трябва да научиш.
Николас се усмихна.
— Татко веднъж ми каза нещо подобно. — Думите му излязоха размазано, все едно че се беше напил или заспиваше.
— Николас, ако като малко момче сам беше пожелал кракът ти да се излекува, лечителите и жреците щяха да ти го оправят. Но нещо в самия теб се е впило в твоя страх. Нещо в теб обича твоя страх и го е обвързало към теб като майка или като любима. Трябва да се опълчиш на този страх и да го прогониш. Трябва да го прегърнеш и да се оставиш да те погълне. Едва тогава ще можеш да познаеш страха си; едва тогава ще можеш да се изцериш. Искаш ли да се опиташ?
Николас разбра, че не може да проговори, затова само кимна. Очите му бяха съвсем натежали. И той ги затвори.
Някъде от много далече Пъг каза:
— Спи. Спи и сънувай.
Николас бавно се носеше сред някакво тъмно и топло място. Знаеше, че тук е в безопасност. А после до ума му стигна глас.
„Николас?“
„Да?“
„Готов ли си?“
Чувство на обърканост. „Готов ли?“
„Готов да научиш истината.“
Жегна го паника и тъмното място престана да бъде топло. След малко той отвърна: „Да.“
Прониза го ярка светлина. Сега той се носеше из някаква стая. Видя под себе си малко момченце, което хлипаше в ръцете на червенокоса жена, устните на жената се движеха. Не можеше да я чуе, но разбираше какво казва; беше го чувал преди. Тя казваше, че докато е тук, с него, нищо никога няма да го нарани.
Мълнията на гнева го порази. Тя лъжеше! Много пъти беше нараняван. Образът се разми и на негово място отново се появи момченцето, този път няколко години по-голямо. То крачеше непохватно по дългия коридор, водещ към стаята му. Наблизо стояха двама пажове и когато детето ги подмина, си зашепнаха. Знаеше, че си говорят за него, че му се надсмиват заради недъга. Той се затича към стаята си и по бузите му затекоха сълзи. Тръшна вратата след себе си и се закле, че никога повече няма да излезе от тази стая. Погълнат беше от гнева, от яростта и болката си и плачеше. Един паж влезе и му каза, че идва баща му.
Той стана от леглото, добра се до умивалника и изми лицето си. Докато вратата се отвори, вече се беше успокоил — знаеше, че баща му не обича да го вижда, че плаче. Арута му нареди да се яви в голямата зала за някакъв съвет. Някакви важни държавни дела изискваха присъствието му и той забрави за клетвата си никога да не излиза от стаята. Но беше я изричал стотици пъти и щеше да я повтаря още стотици пъти от шестгодишно момче.
Образът се разми и сега той стоеше между двама снажни младежи с коси като на майка му. Те му се присмиваха и го дразнеха, преструваха се, че не го виждат, или го наричаха „маймунка“ — и той избяга от тях, жегнат отново от смразяващата болка.
Появиха се още картини: сестра му, твърде погълната от задълженията си на принцеса, за да й остане време за по-малкото й братче. Родителите, чието време все се оказваше запълнено от политика и протокол, и не можеха да се позадържат повече при своето свенливо и плахо дете. Слугите, които се държаха почтително, но не изпитваха и капка обич към най-малкото дете на своя господар.
През годините много подобни образи се бяха отпечатали в ума на Николас и когато той се върна в настоящето, чу гласа на Пъг:
— Готов ли си да се изправиш срещу своята болка?
Паника обзе Николас и той заломоти:
— Но аз… мислех, че… точно това… правя.
Гласът на Пъг бе тих и окуражителен.
— Не. Ти само си спомняше. Сега болката ти е с теб. Трябва да я изтръгнеш и да й се опълчиш.
Николас усети, че го пронизват студени тръпки.
— Длъжен ли съм?
— Да — отвърна друг глас и той отново потъна в тъмна и безпаметна празнота.
До ума му стигна глас. Беше мек, топъл и много познат. Той се опита да отвори очи, но не успя, после изведнъж прогледна. Към него, по смътно очертан коридор, идваше млада златокоса жена. Дрехата й беше полупрозрачна и плътта й се очертаваше под тънкия плат. Когато се озова пред него, той промълви: „Абигейл?“
Тя се засмя, а той по-скоро усети смеха й, отколкото го чу. „Аз съм всяка, която би искал да бъда.“ Чувствените нотки в гласа го възбудиха. Но после изведнъж му се дощя да извика, защото нещо в тази млада жена му се стори не по-малко ужасяващо, отколкото мамещо.
След миг пред него стоеше майка му, но такава, каквато я помнеше като малък. Меките й бели ръце се протегнаха надолу да го вдигнат и тя го сгуши до гърдите си, залюля го и му зашепна утешителни слова. Той усети топлия й дъх по шията си и се почувства в безопасност.
Но в ума му прозвуча предупредителна нотка и той се отдръпна. „Не съм дете!“ — извика той, присви ръка и една налята гръд изпълни шепата му. Две сини очи се взряха в него и две сочни устни се разтвориха пред неговите. Той отблъсна Абигейл и извика: „Какво си ти?“
Изведнъж се оказа сам в тъмното и през тялото му пробяга мраз. Отговор не дойде, но той усещаше още нечие присъствие, там някъде, в сумрака. Опита се да види, но в тъмнината нямаше никого, и въпреки това бе сигурен, че не е сам.
Събра цялата сила на волята си и собственият му глас прокънтя в ушите му: „Какво си ти?“
Гласът на Пъг дойде от някакво огромно разстояние:
— Това е твоят страх, Николас. Причината да го държиш в себе си. Виж го добре, такъв, какъвто е наистина.
Николас усети, че гърдите му са се свили и че е много изплашен.
— Не — прошепна той.
Изведнъж до него вече имаше нещо. Далечното присъствие се беше превърнало в надвисваща заплаха. Нещо идеше към него и то можеше да го уязви; приближаваше се нещо, и то можеше да разкъса защитата му и да го унищожи!
Тъмнината около него се сгъсти и започна да го притиска. Той се задърпа на една страна, после на друга, но докато се бореше, натискът от всички страни спираше движенията му и накрая той остана на място, напълно обездвижен.
Усети, че нещо го души, и отвори уста да вдиша, но и глътка въздух не влезе в дробовете му. Обзе го безпомощност и това отчайващо чувство започна да го дави. Писъкът замря в гърлото му и вместо него излезе тих хлип, и сълзите потекоха по лицето му.
„Николас — каза топлият окуражителен глас. Две меки ръце се пресегнаха към него и той видя своята майка… не, беше Абигейл. — Само посегни към мен.“
А после до него достигна гласът на Пъг.
— Какво е той наистина, Николас?
Жените пред него изчезнаха и сега той беше сам, в стаята на кулата. Денят беше изтлял и сега към него пристъпваше нощта, студена и безчувствена. Беше сам.
Беше сам и крачеше из стаята, но не можеше да намери вратата. Погледна навън през прозореца и видя, че Крудий го няма. Стоеше само тази единствена кула. Долу се виждаше обгорена равнина, покрита с камъни и пясък, безжизнена и безнадеждна. Морето беше катраненочерно и тлъсти, мазни вълни безшумно връхлитаха и се разбиваха в голите скали.
— Какво виждаш? — попита далечният глас.
Николас се помъчи да заговори и най-сетне намери собствения си глас.
— Падение.
— Падение?
— Пълен и окончателен провал. Нищо не е оцеляло.
— Тогава иди там! — заповяда далечният глас на Пъг.
Той моментално се озова навън, сред обгорената равнина, и траурният шепот на безжизнените вълни закънтя в замрелия въздух.
— Къде да отида? — попита той мъртвото небе.
— А ти къде искаш да отидеш? — попита Пъг.
Изведнъж той разбра. Посочи през залива някъде на запад и каза:
— Там! Искам да отида там!
— Какво те спира? — попита Пъг.
Николас се огледа и отвърна:
— Това, струва ми се.
Изведнъж Пъг застана пред него.
— Какво е твоят страх, Николас?
Николас се огледа и каза:
— Това. Пълният провал.
Пъг кимна.
— Разкажи ми за провала.
Николас вдиша дълбоко и заговори.
— Татко ми… — Усети, че очите му се насълзяват и че гласът му се стяга. — Той ме обича, знам. — Николас се остави на болката да го облее и продължи: — Но не ме приема.
Пъг кимна.
— И?
— И майка ми. Тя се страхува за мен.
— И? — попита Пъг.
Николас отправи поглед през черното море.
— Тя ме плаши.
— Как?
— Тя ме кара да мисля, че не мога… — Замълча.
— Какво не можеш?
— Не мога… да направя това, което трябва да направя.
— Какво трябва да направиш?
Николас заплака открито.
— Не знам. — После изведнъж в ума му се събуди нещо, което му беше казал икономът Самюъл, и плачът му се обърна на смях. — Точно това е! Трябва да разбера какво трябва да направя!
Пъг се усмихна и изведнъж от плещите на Николас падна бреме. Той погледна Пъг и повтори:
— Трябва да открия кое е това нещо, което трябва да направя.
Пъг махна с ръка на младежа да го последва.
— Защо толкова много се боиш от провала, Николас?
— Защото татко го мрази повече от всичко друго.
— Нямаме много време — каза Пъг. — Нещата се развиват бързо и аз скоро трябва да си тръгна. Ще ми се довериш ли, за да те науча нещо?
— Мисля, че да, Пъг — отвърна Николас.
Изведнъж Николас се озова на една скална издатина високо над морето. Отдолу стърчаха скали и вълните се блъскаха в лицето на канарата. Главата му се замая и коленете му се подкосиха, а Пъг каза:
— Стъпи напред.
— Ти ще ме хванеш ли? — попита Николас и гласът му прозвуча някак детински тъничък в ушите му.
— Стъпи напред, Николас.
Николас го направи и изведнъж започна да пада. Изпищя.
Скалите връхлитаха отдолу да го срещнат и той разбра, че ще умре. Прониза го зашеметяваща болка, той простена, проснат върху скалите, и вълните го заляха.
Изплю солено-горчивата вода и изпъшка:
— Жив съм.
Пъг, застанал на скалите пред него, му подаде ръката си.
— Да, жив си.
Николас я стисна и изведнъж отново се озова на високата издатина.
— Напред — каза Пъг.
— Не! — отвърна Николас. — Да не съм луд?
— Напред! — заповяда Пъг.
Николас се поколеба за миг, затвори очи и направи крачка напред. Това, че затвори очи, не помогна и той усети как пропада стремглаво във въздуха, за да се разбие отново в скалите. Замая се и изненадан откри, че все още е в пълно съзнание. Пъг отново бе коленичил пред него.
— Готов ли си?
— Какво? — попита отчаяно момчето.
— Трябва да го направиш отново.
— Защо? — изхлипа той.
— Трябва да научиш нещо.
Николас стисна ръката на Пъг и изведнъж отново се озова на високата издатина.
— Напред — тихо каза Пъг.
Николас пристъпи напред, но кракът му се беше впил в скалната издатина. Празнота изпълни стомаха му, щом залитна в празното пространство, но левият му крак го задържа здраво към ръба на канарата.
Острата болка разкъса крака му и той увисна с главата надолу и с гръб към канарата. Изведнъж пред него изникна Пъг.
— Боли, нали?
— Какво става? — попита Николас.
— Това е твоята болка, Николас. — Пъг посочи крака му, залепнал за скалата. — Това е любовта на твоята майка и на твоята любима. Това е твоето оправдание. Заради него ти не можеш да се провалиш.
— Аз винаги се провалям — отвърна с горчивина Николас.
Усмивката на Пъг беше безмилостна.
— Но имаш причина да се проваляш, нали?
Стомахът на Николас се смрази и той попита:
— Какво имаш предвид?
— Ти се проваляш не защото ти липсва нещо, а защото си сакатото дете. — Пъг се понесе във въздуха пред Николас. — Пред теб стоят два избора, принце на Крондор. Можеш да си висиш тук, докато остарееш, знаейки, че е имало какви ли не велики дела, които си могъл да извършиш: да спасиш невинни същества, да намериш жената на своите мечти, да защитиш своите поданици… само да не беше този твой недъгав крак. Или можеш да срежеш своето оправдание и да се освободиш.
Николас се опита да се издърпа нагоре, но не можа да намери опора.
Пъг го посочи обвинително с пръст.
— Ударил си се в скалите! Знаеш вече какво е това.
— Боли! — извика Николас.
— Разбира се, че боли — каза Пъг. — Но може да се превъзмогне. Това е само болка. Не си мъртъв и можеш да се опиташ отново. Не можеш да успееш, освен ако сам не пожелаеш да рискуваш да се провалиш. — Пъг посочи мястото, където кракът му се беше впил в скалата и каза: — Това е само оправдание. Всички ние си намираме оправдания, когато поискаме. Ти притежаваш дарби, които далеч надвишават този жалък и дребен недъг!
Мощен прилив на увереност обзе момчето.
— Какво да направя?
— Сам знаеш — отвърна Пъг. И изчезна.
Николас се пресегна и стисна левия си крак. Кръвта запулсира в главата му и той усети, че кракът му се разкъсва от болката, докато се издърпваше нагоре. Ноктите му задраскаха по скалата, все по-нагоре и по-нагоре, и той закрещя от болка и безсилие.
Изведнъж се озова седнал на ръба на издатината, а кракът му все още се беше впил в скалата. До него лежеше нож, който само допреди миг изобщо не съществуваше.
Той разбра. Взе ножа, поколеба се за миг, след което го заби в собствения си глезен. Болка прониза крака му и стъпалото му пламна. Той изохка, спря за миг, насили се, отново заби ножа и започна да реже. Глезенът се цепеше лесно, но болката го пронизваше като безжалостна мълния.
Докато продължаваше да реже последните влакна от собствената си плът, Николас изведнъж осъзна, че стои изправен. Държеше ножа до гърлото на собствената си майка. Той примигна и се отдръпна назад. Образът на Анита, принцесата на Крондор, промълви:
— Николас? Защо ме нараняваш? Аз те обичам.
После пред него стоеше Абигейл, облечена в прозрачна нощница. Със сведени очи тя промълви:
— Николас? Защо ме нараняваш? Аз те обичам.
Ужас порази младия мъж и той остана за миг вкочанен, но после извика:
— Ти не си Абигейл! Нито си моята майка! Ти си нещо зло, което ме държи окован!
Тъга се изписа по лицето й и тя промълви:
— Но аз те обичам.
Николас изрева нещо несвързано и замахна с ножа. Острието му преряза жената и тя се превърна в сянка и се изпари.
Болка избухна зад очите на Николас и той изпищя. Нещо много скъпо се беше откъснало вътре в гръдта му и той изпита ужасно чувство за загуба. После отведнъж някакво бреме падна от него и зашеметен от облекчение, той замря и мракът го погълна.
...
автор : Реймънд Фийст - Сага за войната на разлома - Том 6 Кралският корсар
Светът е с нас. ДАНСwithme Global обедин...
Преди малко Сидеров скочи на руския посл...
